В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол
в дома си на чашка абсент.
Хр. Смирненски
През XIX век консумацията на абсент, особено в артистичните среди, го превръща в една от най-коментираните и скандални напитки. Подобно на повечето алкохолни питиета, той се появява още в Древността като лекарство. През XVIII век в Швейцария, една популярна лечителка – мадам Хенриод преоткрива древната рецепта и забърква коктейл от бял пелин, (съдържащ туйон – органична съставка с психотропен ефект), зелен анасон, копър и други планински билки с идеята да създаде универсално лекарство. През 1797 г. рецептата е купена от Анри – Луи Перно, който прави малък завод за производство на абсент във Швейцария, а по-късно и фабрика във Франция. Перно променя концентрацията на съставките – повече анасон, по-малко пелин, а за да придаде на напитката наистина упоителен колорит, се прибавя хлорофил със своя яркозелен цвят. Популярността на абсента нараства след 1840 г., когато в малки шишенца тя се раздава на войниците от френските легиони като защитно средство срещу треска и болка. Когато се връщат в родината, те го консумират и като аперитив, очевидно пристрастени към неговото влияние. Така абсентът придобива такава популярност, че през втората половина на XIX век фенските заведения обявяват т.нар. „l’heure verte“ или „зеления час“ – време за консумация на напитката – между 17 и 19 ч. следобед.
Зеленото питие е сравнително скъпо и се консумира главно от представителите на артистичните среди и френската бохема. То се превръща в тяхна вдъхновителка и чудотворен извор на творческа енергия. Дeceтĸи твopци изoбpaзявaт пиячи нa aбceнт, ĸaĸтo и дpyги пpeдмeти, cвъpзaни c pитyaлa пo пиeнeтo мy – върху чашата с налетия абсент се слага ажурена лъжичка, с бучка захар върху нея, после от кристална гарафа капка по капка се налива ледено-студена вода, докато течността се “сепне” и настъпи тайнствена промяна на цвета.
Пръв Eдyap Maнe рисува картината си „Πияч нa aбceнт“, следват го Едгар Дега, Тулуз Лотрек, Ван Гог, Пикасо. А Рембо, Бодлер, Пол Верлен, Емил Зола, Алфред Жари, Оскар Уайлд са сред десетките писатели, известни като пиячи на абсент.
След 1880 г. цената на напитката спада и тя се консумира масово. До 1910 г. французите консумират 36 милиона литра на година. Нестихващата слава на абсента се съпровожда от безброй моралистки и църковни проповеди. Организират се цели лиги и шествия против „коварното питие“. Алкохолизмът при пиячите на абсент е бил наричан абсентизъм, тъй като се считало, че причинява далеч повече вреди. Чашата прелива след като през 1905 г. швейцарският фермер Джин Ландфрей, под влияние на изпития абсент, избива цялото си семейство и се опитва да се самоубие. Напитката се забранява първо в Швейцария, по-късно във Франция, САЩ и в много други държави. Повече от век по-късно, консумацията на абсент отново се легализира. Алкохолният градус се върти около 50 градуса (през XIX- е около 70 градуса), а упойващите вещества, които някога изпращали хората в по-щастлив свят, са сведени до минимум. Днес на много места в Европа, особено във Франция и Швейцария, може да се насладите на „дяволската напитка” и ритуала при консумацията й в специалните абсент барове. Те са и своеобразни музеи, разказващи историята на „Зелената фея”.
