Връзките между българи и швейцарци датират далеч преди Освобождението. В началото те са доста ограничени. До голяма степен се дължат на активността на швейцарските емигранти в тогавашната Османска империя. Те се появяват още през ХVІ – ХVІІ век първо в столицата Цариград, където се установява първата колония от часовникари, главно от Женева, която по това време още влиза в пределите на Франция. Малцина знаят, че към ХVІІІ век “султански часовникар” е бащата на великия Жан-Жак Русо.
Постепенно българите разширяват контактите си с швейцарци по панаири и в по-големите градове, където последните се настаняват като търговци, лекари или занаятчии.
Освобождението през 1878 г. създава по-големи възможности за развитието на икономическите и културни връзки между двете страни. Нараства броят на швейцарските емигранти в България. Повечето от тях се занимават със стопанска дейност. Едни от първите индустриални предприятия нашата страна дължи именно на такива хора : през 80-те години на ХІХ век в Пловдив Рудолф Фрих и Фридрих Сулцер построяват пивоварната фабрика “Каменица”, а семейство Бомонти открива спиртна фабрика. По-късно известния търговец Жак Вегели изгражда хартиената фабрика в Костенец.
През 1894 г. по покана на българското правителство в страната пристигат десет швейцарски учители по гимнастика, които полагат основите на модерната физическа култура и спорт у нас. Някои от тях се сражават в буквален и преносен смисъл на думата на международното поле под знамето на България. Така например Шарл Шампо (под името Шампов) е единственият представител на страната ни на първите модерни олимпийски игри, проведени в Атина през 1896 г. Луи Айер пък участва в истински сражения под занамената на българската войска по време на Първата световна война. Неслучайно и днес улици в София и някои други градове носят техните имена.
В края на ХІХ век швейцарските инженери, архитекти и паркостроители допринасят за благоустройството на столицата и други селища в страната. Между тях заслужава да бъдат припомнени имената на Даниел Неф и Люсиен Шевалаз – създателите на градските градини в София и Пловдив.
През периода мужду двете световни войни най-голямото индустриално преприятие в България “Гранитоид” е собственост на швейцарските емигранти в България. Колкото и парадоксално да звучи днес, те предпочитат нашата страна поради по-добри условия за тяхната реализация.
Във времето от Освобождението до Втората световна война стотици български младежи се обучават в реномираните швейцарски университети в Женева, Лозана, Берн, Базел, Цюрих, Ньошател и Фрибург.
Голям е приносът на тези учебни заведения за формирането на първите поколения юристи, икономисти, лекари и други представители на хуманитарните науки в независима България. От това време датира пътеписът на дядо Вазов „Какво Швейцария ли?”, в който партиархът на нашата литература и голям любител и познавач на българските планини информира читателя, че българската природа по нищо не отстъпва на прехвалените природни красоти на този всепризнат планински рай – Швейцария, мъчейки се най-вероятно да се пребори с комплекса на българите да възхваляват чуждото и да подценяват това, което имат.
