Трудно е да се пише за може би най-великия разказвач на приказки, живял някога, без да се изпада в баналности. Та нали няма дете по света – от Токио до Лос Анджелис и от Мелбърн до Осло, което да не е сънувало заедно с Оле Затвори очички, да не е плакало с умиращата от студ Кибритопродавачка, да не е било изпепелявано от любов като Оловния войник, да не се е смразявало при вида на Снежната царица или да не се е вживявало в ролята на Грозното патенце с надеждата, че то, както и самото патенце, някога ще се превърне в красив лебед? Простичко казано, роденият на 2 април 1805 г. в Оденсе, на датския остров Фюн, разказвач е първият, който показва на много деца (а и не само деца) разликата между красивото и грозното, между преходното и вечното, между доброто и злото. И го прави с онази неподражаема романтика, която кара сълзите да напират зад усмивката, но чрез която и зад най-тъмния буреносен облак винаги прозират сребърни лъчи.
Детството на Ханс Кристиян Андерсен е трудно. Баща му е беден обущар, а домът, в който прекарва детските си години, се състои от една единствена стая, в която през деня бащата приема клиентите си. Майката на великия писател е 15 години по – възрастна от баща му, за когото се омъжва, когато е бременна в седмия месец с Ханс и след като вече има незаконна дъщеря от друг. Тя е описвана като сприхава и работи като перачка. Дядо му е душевно болен, когото съседите наричат “лунатика.” Бабата, в чиито ръце е оставен малкият Ханс, често изпада в депресии и той се чувства унизен и необичан от никого – нещо, за което спомагат несъразмерно високият му ръст, дългият му нос, огромните му ходила и острите болки в корема, погрешно определени от местния доктор като епилептични припадъци.
Бащата на Андерсен умира, когато момчето е едва на 11 години, и малкият Ханс Кристиян е принуден да започне да си вади хляба сам първо като чирак в тъкачна работилница, а по-късно и като черноработник в тютюнева фабрика. На 14 той заминава за Копенхаген с надеждата да стане актьор и да използва сопрановия си глас в Кралската опера. Разочарованието идва няколко години по-късно, когато гласът на вече 17- годишния Андерсен е мутирал.
Ханс Кристиян Андерсен тръгва на училище, където отново става обект на подигравки от единадесет годишните му съученици. С много усилия и лишения младият Андерсен завършва Копенхагенския университет и заминава на пътуване в чужбина. До края на живота си той ще остане запален пътешественик не само заради удоволствието от пътуването, но и заради хората, с които се среща в чужбина: Виктор Юго, Хайнрих Хайне, Балзак, Александър Дюма и Чарлз Дикенс.
Макар повечето хора по света да свързват Ханс Кристиян Андерсен с неговите приказки, писателят е автор и на много пътеписи, няколко романа и театрални пиеси.
Най–голямата мъка в живота на Андерсен е, че нито една жена не пожелава да обвърже живота си с неговия. Първата и може би най-голяма любов, която изживява, е свързана със сестрата на негов съученик. Макар сгоденото вече момиче да не му обръща внимание и да остава при годеника си, Андерсен й посвещава поема и до края на живота си носи у себе си нейно писмо. Голямата тайна на Ханс Кристиян Андерсен си отива със самия него – според последното му желание това писмо е изгорено след смъртта му.
