Протокът между Франция и Обединеното кралство е един от най-натоварените водни пътища в света. За повечето европейци той е La Manche (Ръкавът), докато за англичаните е The English Channel (Английският канал). От 1994 г. разстоянието между двете страни – от Фолкстоун (Югоизточна Англия) до Кале (Северна Франция), се изминава само за 35 минути, благодарение на 50-километровия подводен тунел Eurotunnel. Това забележително
инженерно съоръжение навърши 30 години
на 6 май. На този ден през 1994 г. първата совалка с кралица Елизабет II и президента на Френската република Франсоа Митеран на борда премина под Ламанша. Оттогава досега близо 100 милиона превозни средства и около 500 милиона души са прекосили протока със совалките LeShuttle (те превозват средно 10 милиона пътници годишно) и Eurostar (още 11 милиона) през трите тунела под Ламанша. Около 85% от тях са британци – това е директната им връзка с различни европейски маршрути, като Лил, Лион, Марсилия и Авиньон, Амстердам и Брюксел, със зимните ски курорти, и само 6% – французи.
Над 13 000 проектанти, инженери, техници и работници се трудят на „обекта на века” в продължение на 7 години, който вече е неразделна част от европейския железопътен пейзаж. Инвестицията в цялата инфраструктура с дължина 50,45 км, от които 37,9 км са под водата, е 15 млрд. евро – почти двойно повече от предвиденото. Мениджър на съоръжението е френско-британската компания Eurotunnel, дъщерно дружество на Getlink. През него сега преминават около 400 влака на ден, но амбициите на компанията са те да нараснат до 1000 след модернизацията на електрозахранването на тунела.
За тунел под Ламанша
се говори още от времето на Наполеон
но британците категорично отхвърлят идеята, заради опасения за националната си сигурност. Императорът, за когото протокът е „обикновен ров“, който „ще бъде пресечен веднага, щом някой има смелостта да го направи“, дори поръчва на френския инженер Алберт Матийо-Фавие проучване доколко едно такова начинание би било осъществимо. Фавие предлага на Наполеон проект за тунел с напречен канал, който да бъде осветен от маслени лампи за теглени от коне каруци, с изкуствен остров по средата за смяна на конете. Проектът от 1802-1803 г. е изоставен по технически и финансови съображения, а и заради войната между двете страни през 1803 г. Повече от 130 проекта са изготвени през следващите 200 години. Френският инженер Еме Томе дьо Гамон е един от първите, който през 1833 г. предлага идеята за тунел. През следващата 1834-а има ново предложение за изграждане на железница и използването на парни влакове. Под Кент дори е изкопан тунел през 1880 г., който все още е там. Едва на 20 януари 1986 г. проектът е ратифициран от британския министър-председател Маргарет Тачър и френския президент Франсоа Митеран.
Изкопните работи по сегашния тунел започват през 1987 г. от двете страни на протока, които се срещат на 1 декември 1990 г. Строителните работи приключват през 1993 г. Оригиналната шахта, която работниците изкопават е достатъчно голяма, за да побере Триумфалната арка в Париж. Две от огромните 11 пробивни машини са оставени долу – инженерите преценяват, че е по-евтино да бъдат закопани под вода, отколкото да бъдат извадени на повърхността.
Преди няколко години тунелът бе избран за
едно от седемте чудеса на съвременния свят
заедно с Емпайър Стейт Билдинг, Панамския канал и моста Голдън Гейт. Тунелът под Ламанша е инфраструктура с натоварен трафик, със средно един влак на всеки 4 минути или 400 влака на ден с различни скорости: 160 км/ч за високоскоростните влакове , 140 км/ч – за совалките LeShuttle , управлявани от Eurotunnel, и 120 км/ч – за националните товарни влакове. Преминаването на Ламанша с влак е най-бързият и най-екологичният начин за пътуване по този маршрут – със 73 пъти по-малко емисии на CO2 за туристическо превозно средство, транспортирано от LeShuttle, и 12 пъти по-малко за камион в сравнение с преминаване с ферибот.
Ползваните снимки са от официалната страница на Getlink