Тези думи Матис изрича за параклисa Chappelle du rosaire към Женския доминикански манастир във Ванс, градче на Лазурния бряг във Франция. Проектът е дело на 77-годишния творец, който той осъществява между 1947 и 1951 г.
Матис е един от най-емблематичните френски творци на XX век, който заедно с Пабло Пикасо е считан за революционер в художественото изкуство и скулптурата и баща на съвременната живопис. В своята работа той преминава през многожество творчески търсения и лични изпитания. През 1941 г. се разболява от рак на дебелото черво и остатъка от живота си прекарва в инвалидна количка. Tогава се запознава с монахиня от Доминиканския орден, която се грижи за него в болницата. Чистотата, отдадеността и обраността на монахинята го вдъхновяват и той я използва като модел в много бъдещи произведения. Няколко години по-късно художникът среща друга монахиня – Жак-Мари, която служи в Доминикаснския манастир във Ванс. Тя моли Матис да помогне в реставрацията на витраж в едно от манастирските здания и така постепенно се ражда идеята за създаване на неголям параклис в обителта, която творецът приема като нещо повече от предизвикателство: “Този параклис е завършекът на целия ми творчески път, плод на големи усилия, но и на моята неподправеност и искреност като творец. Това не е работа, която аз избрах, а такава, която Съдбата ми изпрати в края на моя живот. Параклисът осмисли моите търсения. Бих желал тези, които го посетят, да се почувстват пречистени и освободени от своите тежести.”
Името на параклиса „La chapelle du rosaire” (в превод „параклис на броеницата”) идва от христианска легенда, която разказва, че Божията Майка е поверила своята броеницата на Св. Доминик. В съзнанието на христианите-католици, особено на по-възрастните, броеницата се отъждествява с молитвата. Броеницата помага на вярващите да съберат мислите си и да се концентрират в общуването с Господ. Като здание параклисът не е голям – 15 м дължина, 6 м широчина и 5 м височина. Отвън се откроява покривът – от сини и бели керемиди, украсени с кръст от ковано желязо, който се издига на 13 метра височина. Този кръст е украсен с осем позлатени полумесеца. Матис споделя, че приема луната и нейното свойство да свети в тъмното като символ на вярата. На входа ликовете на Дева Мария, Исус Христос и Св. Доминик посрещат вярващите.
Всеки, който се е докоснал до изкуството на Матис, би разпознал стила на художника в интериора на параклиса. На пръв поглед всичко изглежда бяло, семпло, чисто и някак в единство. Олтарът в центъра на пространството няма нищо общо с богато украсените олтари на повечето христиански храмове. Той е изработен от пециален камък от Норвегия, избран пред мрамора, заради специфичнния му цвят – цвят на пшеница, напомнящ хляба – храната за тялото и духа.
За декорацията на стените Матис е използвал два характерни елемента от своето творчество – витажите и рисунките във форма на керамични пана по стените. Цветовете на витражите са жълто (слънце), зелено (земя) и синьо (вода), символизиращи Лазурния браг. Стъклените композиции са две. За първата – “Arbre de vie”, или дърво на живота, Матис избира кактуса, символ на издържливостта и волята за живот. Кактусът расте, цъфти и дава плодове навсякъде, дори в пустинята. Палмовите листа са знак за победата на Духа и се използват в много христиански обреди. Витражите, украсяващи прозорците, са изработени така, че слънцето да прониква и осветява пространство на параклиса във всеки час на деня. Оцветена, светлината се пречупва и отразява върху керамичните пана на стените.
Карамичните мозайки украсяват 3-те стени в параклиса. Те изобразяват Свети Доминик, Света Дева Мария с младнеца и композиция, която разказва за Пътя на Христос към кръста. Цветовете на мозайките са бяло и черно – като при дрехите на монахините. От интерпретацията на Мария, взела в скута си с малкия Исус, лъха ведрост и готовност – младнецът е разперил ръце, както на Разпятието, а майка му го подарява на света сред многото цветя.
Третото керамично пано, озаглавено „Пътят към кръста“ внушава съвсем различно чувство – бурно и неспокойно. Именно тук е срещата на артиста с голямата драма, преживяна от Христос. Матис изобразява Пътя към кръста с 14 сцени, свързани по между си, но всъщност строго индивидуални. Всички сцени водят към централния мотив – Исус, разпънат на кръст. Матис поставя ръцете на Христос необичайно нагоре – в жест на надежда и радост към Господ, на победата на Възкресението.
Въпреки тежкото си здравсловно състояниe, Матис се труди неуморно и в рамките на две години завършва параклиса. На церемонията на осветяването на Chappelle du rosiaire художникът казва: „…Смятам, че мога да нарека параклиса „моя шедьовър“, въпреки всичките му несъвършенства, той е плод на усилие, резултат от целия ми живот, устремен в търсенето на истината.“