Червената кралска каляска препуска с пълна сила, предшествана от две редици галопиращи мускетари и заобиколена от множество въоръжени конници, пременени като за парад. Следва я каляската на кралицата, теглена от шест бели коня, а след нея се вие, като опашка на комета, редицата на каляските на придворните. Кортежът приближава площадката, водеща към двора на замъка Версай и преминава покрай две редици френски и швейцарски гвардейци. Фанфарите свирят, барабаните бият, знамената плющят от вятъра. Тълпа от жители на селото Версай прониква до вече спрелите коли, смесва се с прислугата и лакеите и дълго поздравява Господаря. В това утро на 6 май 1682 г. Людвик XIV решава да придаде известна тържественост на пристигането си в този дворец, за да покаже решимостта си да напусне Париж и да остане да живее тук завинаги.
От 13 години той мисли да превърне Версай в своя лична столица, център на правителството му, но скептицизмът на придворните и явното противопоставяне на финансовия министър Колбер на този проект, го принуждават да действа без показност. Парче по парче, той разширява малкия ловен замък на баща си. От година на година той прави там все по-чести и по-дълги престои. Строителството на този огромен дворцов комплекс, макар и до известна степен непоследователно, протича под мотото: „Нека всичко бъде направено съобразно с Нашето величие”. Това е заповедта, която Кралят дава на своите архитекти.
В момента, когато Кралят се настанява обаче, дворецът изобщо не е завършен. Изключително дългата предходна зима забавила строителните работи: недовършена е една от стените, които затварят двора, а траншеите на новия аквадукт също зеят незавършени. Когато се разхождал човек из парка, попадал на изоставени работни площадки. Вътре из двореца кръстосвали зидари, дърводелци, художници, декоратори и продължавали работата си, като изпълвали салоните с шум, прах и мръсотия… В името на величието придворните се правели, че не забелязват хилядите работници, които режат с триони, чукат, наместват, боядисват под носовете им. Те стоически понасяли убийственото течение в салоните и галериите и не се очудвали ако намерят лед в гарафите с вино, или ако сосовете буквално за секунди изстивали в чиниите им. Миризмата на боя задушавали, а, ако решели да запалят камините, бляскавите зали се изпълвали с дим, защото се оказвало, че комините не теглят.
Людвиг XIV се прави, че не забелязва тези незначителни подробности, и придворните са помолени да правят същото. Както и да не се оплакват, че им е тясно в прекалено малките помещения, част от които с ниски тавани и разположени буквално под земята, без възможност за проветряване и скандално неудобни. Въпреки че дворецът разполага с 282 апартамента, 1252 стаи с камини и 800 стаи без камини, принцове, херцози и всякакви благородници са принудени да се блъскат в него като сардини. А да не говорим, че никой не си и помисля да се позаинтересува как живеят седемте хиляди прислужници, четирите хиляди пехотинци и четирите хиляди кавалеристи, обслужващи и охраняващи Краля и Двора. Когато живеете близо до Слънцето, не е прието да се оплаквате. А колко било мръсно във Версай! Висшите придворни, дамите, накичени от глава до пети с бижута, повръщат по стълбищата и ги използват за тоалетни. Такива били навиците тогава и това не правело впечатление никому.
Бедните придворни! Людвик XIV гледа като на престъпление на всяко отсъствие от заниманията на Двора. За тези, които упорстват и се явяват рядко да изпълняват задълженията си, присъдата идва под формата на уж неволна забележка, изпусната от Краля, от рода на „А, това е човек, когото виждам рядко!” или „Нямам честта да го познавам!”. Когато прост войник си позволява да убие маркиз дьо Шатоморан, кралят възкликва: „Това трябва да е някаква незначителна личност, защото не идваше в Двора”. След подобна присъда на убиеца не му е било трудно да спаси главата си.
Болни или резстроени, избранниците нямат право да отсъстват от нито една проява на Двора: обяд, вечеря, игра на карти, празник. Херцогиня дьо Сен Симон е трябвало да танцува три часа след смъртта на най-добрата си приятелка, графиня дьо Ла Марк. Херцог дьо Ларошфуко, близък приятел на краля, не можел да отсъства дори и няколко дни от Двора, за да отиде до Париж, например. Само да си позволял да отиде за една седмица до земите си във Вертьой, Поату, които той толкова обичал, и веднага получавал бележка от Негово Величество, която го призовавала спешно да се върне във Версай. Даже когато достига преклонна възраст и е болен, той не е освободен от задълженията си на придворен. Отслабнал и почти напълно сляп, той бил принуден да участва в кралския лов с кучета. И чак когато без да иска едва не изважда окото на краля по време на лов, Людвик XIV, с „разбито сърце”, го приканва да се оттегли за почивка. Да си приятел на краля по времето на Людвик XIV било труден занаят.
Няма нищо странно в това, че тези забавления по заповед понякога били непоносимо театрални. „Всичко беше прекалено режисирано, прекалено неестествено, вършено като че ли насила и не така забавно, както е характерно по принцип за френската нация”, отбелязва пратеникът на Бранденбург, който не очаквал във Франция да почувства такава тежка атмосфера. Освен в почти ежедневните разточителни празници, членовете на Двора били длъжни да участват редовно, три пъти седмично, в специалните соарета, наречени „Апартаментите”. По време на тези „прояви” стотици придворни, облечени в най-бляскавите си костюми, се разхождат из Големите Апартаменти, хапват в Салона на Венера, където са построени планини от сладкиши и плодове, пийват в Салона на Изобилието – вина и ликьори, плодови сокове и кафе, играят на билярд в Салона на Дияна, слушат музика в Салона на Марс, играят на карти в Салона на Меркурий, танцуват в Салона на Аполон. „Апартаментите са нещо трудно поносимо” се оплаква Ла Палатин (жена на Филип Орлеански – брат на Людвик XIV, херцогиня на Орлеан, по произход баварска принцеса).
Да, придворните приличат на монаси, на чийто игумен му харесва да ги измъчва. Трябва да се тъпчеш, дори да не си гладен, защото Кралят обича хората със здрав апетит и мрази тези, които ядат с мярка. Трябва в никакъв случай да не показваш неразположение, когато зъзнеш от студ, защото на Краля винаги му е топло и мрази хората, чувствителни към студа. Когато пътуваш в кралския кортеж и дума не може да става да се отделиш за малко, за да задоволиш естествените си нужди. Пикочният мехур на Краля е завидно обемист и се очаква пикочните мехури на целия двор да влязат в унисон с него. От друга страна в Двора ставали и непредвидени неща, които трябвало да бъдат приемани хладнокръвно. Въпреки, че Етикетът управлявал всичко, случвало се придворните, начело с краля, да се отдават на детинщини, които контрастирали с помпозността на придворния протокол, но все пак привнасяли човешка нотка, която го правела по-лесно поносим. На масата великият крал замерял с топчета хляб придворните дами, а те му отговаряли. Понякога той се разгорещавал и започвал да ги замеря с ябълки и портокали. Една вечер Мадмоазел дьо Вианте замерва Негово Величество с голям грейпфрут, олучва го в лицето и му причинява болка. Кралят веднага й отвръща с цяла купа нарязана салата.
