Пенчо Славейков и Италия

Пенчо Славейков, един от най-големите ни поети, е роден в Трявна на 27 април 1866 г. Както той сам споделя, до единадесетата си годишнина не бил излизал извън пределите на родния си град. Този период от живота му е време на игри и пакости, опознаване на преданията, песните, обичаите и народния живот като цяло.

За жалост, обаче, през зимата на 1884 г. Пенчо Славейков заболява тежко и получава физически недъг, който го съпътства до края на живота му и го прави трудно подвижен. Въпреки това, благодарение на баща си – Петко Славейков, той успява да види много от България, а и от Европа.

През 1892 г. Пенчо Славейков заминава за Германия – записан е на 4 ноември за студент по философия в Лайпциг. По това време започва да излиза и сп. “Мисъл”, където поетът отпечатва “Сърце на сърцата”, “Успокоеният” и “Фрина”. Престоят в Германия до 1898 г. е важен за оформянето на Пенчо Славейков като поет и познавач на западноевропейската култура. Там той слуша лекции на видни академици, има възможност добре да опознае трудовете на големи учени като Гьоте и Хайне, а и също така води социален живот в рамките на славянското студентство в Лайпциг.

След завръщането си в България, Славейков продължава да се утвърждава като поет, литературен критик и публицист и засилва участието си в културния живот на страната като цяло. През 1903 г. случайна среща между него и една от най-красивите представителки на столичния елит, Мара Белчева (също така поетеса), ги сближава и започва тяхната романтична връзка, която продължава до смъртта на поета. Мара Белчева става най-близкият спътник на поета, следва го в навсякъде, облекчавайки доколкото е възможно нелекия му живот. В началото на XX век Славейков се проявява и в друга роля – тази на администратор в Народната библиотека и Народния театър в София. В периода от 1901 до 1911 г. той е поддиректор, а след това и директор на Народната библиотека, като работи усилено за утвърждаването й като средище на националната култура.

През 1910 г. се провежда Славянския събор в София, организиран от С. С. Бобчев. Славейков протестира с отворено писмо до делегатите, тъй като на Събора не са поканени най-светлите умове на славянството, а според него славянско единение може да бъде постигнато само на културна почва и братско съгласие. Разгневеният поет дори държи реч на публично протестно събрание срещу събора.

През 1911 г., в качеството си на директор на Народната библиотека, Пенчо Славейков пътува в чужбина, за да се запознае с библиотечното дело в Западна Европа и да приложи техния опит у нас. Точно по време на това пътуване С. С. Бобчев става министър на просветата (юли 1911 г.). Една от първите му работи е да  освободи Славейков от поста на директор и да го назначи като уредник на училищен музей. Ударът е с материалните си последици, но по-важни са моралните, демонстрираното унижение и засегнатото честолюбие от тази груба постъпка. Пенчо Славейков, имайки до себе си само Мара Белчева, се обрича на доброволно изгнание в Италия, като първо живее в Рим, а по-късно, заради лечебния климат, се премества на езерото Комо.

Почувствал се откъснат и изолиран, Славейков губи съпротивителните си сили и на 28 май 1912 г. умира в курортното селце Брунате в Италия, край езерото Комо, в ръцете на Мара Белчева. Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на “Кървава песен” и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда за литература, не е разгледано от Нобеловия комитет, тъй като наградата се присъжда само на живи творци.  Така България, прокудила талантливия си син, пропуска възможността да има нобелов лауреат. Големият поет е погребан в гробището на Брунате и, осем години по-късно, тленните му останки са преместени в България, в алеята на писателите в Централните софийски гробища, където му се покланяме и днес.

Бюст-паметник на поета е издигнат пред библиотеката в Брунате, близо до къщата, където е починал. Той е издигнат върху полиран гранитен пиедестал и е дело на проф. Валентин Старчев. Въз основа на снимков материал от фондовете на Националния литературен музей скулпторът е пресъздал поета в момент на размисъл.