През последните няколко дни вниманието на католическия свят бе приковано към комина на Сикстинската капела в очакване на белия дим, който да оповести избора на нов папа. От 1870 г. параклисът се използва за Папския конклав, на който кардиналите избират следващия понтифик. След като бъде избран, той влиза в съседната стая, за да се преоблече и поздрави множеството на площад „Свети Петър”. Наричат малката стаичка Камера Лакриматория (Camera Lacrimatoria), защото оставайки насаме повечето понтифици избухвали в сълзи от вълнение след избирането си.
Погледната отвън скромната тухлена сграда по нищо не подсказва за съкровищата, скрити под покрива ѝ. Забележителните стенописи, картини и гоблени покриват 1100 кв. м от вътрешността ѝ. Само фреските на Микеланджело на тавана заемат 460 кв. м, а „Страшният съд” върху олтарната стена – 168 кв. метра. Приблизително
25 000 души посещават параклиса всеки ден
за да видят забележителните религиозни творби, както и тези на Сандро Ботичели, Доменико Гирландайо, Козимо Росели, Лука Синьорели, Рафаело и други ренесансови художници.
Сградата във Ватиканския дворец е построена през 1377 г. и първоначално е служила за личен папски параклис, посветен на Успение Богородично. В онези времена е известна като Cappella Magna. Век по-късно е преименувана в чест на папа Сикст IV дела Ровере (понтифик от 1471 до 1484 г.), който иска да я реформира и да създаде величествено и благоговейно пространство във Ватикана, което да служи не само като частен параклис за папата, но и като място за важни църковни събития, включително Папският конклав. Проектът е поверен на флорентинския архитект Бачо Понтели. Визията на папата е изпълнена в периода 1473-1481 г., а първата литургия е отслужена на 15 август 1483 г.
Украсата е дело на най-известните творци
за времето си, включително Сандро Ботичели, Доменико Гирландайо и Пиетро Перуджино, рисуват сцени от живота на Мойсей и Христос. Световната си слава обаче, капелата дължи на тавана, изрисуван от Микеланджело между 1508 и 1512 г., и неговата фреска „Страшният съд“, създадена 1536 и 1541 г. Тези произведения се считат за едни от най-големите постижения в историята на западното изкуство, привличайки безброй посетители.
33-годишният по това време гений дълго отказва поръчката на папа Юлий II, защото се възприема като скулптор, а не живописец. Когато я приключва, Микеланджело, вече 67-годишен, предизвиква истински скандал с голите фигури на ангели, демони, светци и грешници, както Бог ги е създал. Кардиналите във Ватикана са шокирани, че самият Христос е без брада и с мускулестото тяло на езически бог. Кардинал Джан Пиетро Карафа обвинява твореца в неморалност и непристойност. Той, посланикът на Мантуа монсеньор Сернини и церемониалмайсторът на папата Биаджо да Чезена налагат цензура, известна като „кампанията със смокиновия лист“. Последният заявява, че е срамно да се показват голи фигури, сякаш става въпрос за баня или кръчма, а не за папски параклис. Отмъщението на Микеланджело е да го изобрази като Минос, съдията на Ада.
Ликът на самия автор също е на фреската – под централната фигура на Христос е тази на Свети Вартоломей, който показва в едната си ръка инструмента, с който е бил одран жив, а в другата – кожата си с лицето на Микеланджело. Според изкуствоведи този детайл интерпретира песимизма и кризата на вярата, завладяла автора на преклонна възраст.
След смъртта на Микеланджело телата „облича” с драперии неговият ученик и близък приятел Даниеле да Волтера. По тази причина той си спечелва прозвището „Il Braghettone “ (от ит. вraghe-панталони).
През вековете експерти анализират и откриват
скрита символика в картините на Микеланджело
доказвайки колко брилянтен и изпреварил времето си е художникът. Тезата на д-р Франк Лин Мешбергер, изложена в списанието на Северноамериканската медицинска асоциация през 1990 г., е, че фигурите и сенките, изобразени зад одеждите на Бог и ангелите във фреската „Създаването на Адам”, съдържат анатомичните характеристики на човешкия мозък. Според него това е алегоричният начин на Микеланджело да пресъздаде вдъхването на живот и даването на ум от Създателя към човека. Геният вярвал, че „божественото напътствие идва чрез интелекта, и това е истинският дар Божий”.
Сикстинската капела някога е била дом на колекция от впечатляващи произведения на неговия съперник – Рафаело Санцио. Десет огромни гоблена, проектирани и изпълнени от него в Брюксел в периода от 1516 до 1521 г., са украсявали стените на този зашеметяващ храм.
Малцина знаят, че към Сикстинската капела има хор – Cappella Musicale Pontificia,
отговорен за музикалния съпровод на литургията
от създаването си като личен хор на папата през 1471 г. Тази престижна певческа група обикновено се състои от 20 мъже, пеещи бас и тенор, и 30 момчета, които могат да пеят по-високите алт- и сопранови партии.
Днес Сикстинската капела е не само крайъгълен камък на духовния живот на Ватикана, но и културно съкровище с неизмерима стойност. Тя е свидетелство за художествения и архитектурен блясък на Ренесанса, както и за трайното наследство на папа Сикст IV, чиято визия е създала това емблематично място. Капелата продължава да играе централна роля в живота на Църквата, като е домакин на важни церемонии и събирания, а спиращото дъха изкуство остава мощен символ на човешкото творчество и преданост.
След избора на новия папа Лъв XIV, параклисът отново е отворен за посетители от 12 май. Сикстинската капела е включена в програмите на Руал травел.
Снимки: PIXABAY
