Всяка епоха има своите будители – хора, които вдъхновяват и увличат масите със своя ум, кураж, решителност, жертвоготовност и мъдрост. На 1 ноември България отдава почит на личностите, които са допринесли за формирането ни като нация и ни карат да се гордеем, че сме българи.
За първи път 1 ноември е честван
като Ден на народните будители през 1909 г. в Пловдив. На тази дата българите почитат Свети Иван Рилски Чудотворец – първият български монах, канонизиран за светец.
По-късно е обявен и за национален празник. През 1922 г. министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски в кабинета на Александър Стамболийски предлага на 19-то Обикновено народно събрание да обяви този ден за празник на „всички заслужили българи” – духовници, просветители, революционери и писатели, по идея на тогавашните интелектуалци – философа проф. Иван Георгов, писателят Стилиян Чилингиров, историкът Станимир Станимиров, актрисите Адриана Будевска и Елена Снежина и др. Празникът се чества с факелни шествия до 1945 г., когато е отменен.
Честването е подновено през 1992 г. по инициатива на проф. Петър Константинов, председател е на Общонародното сдружение „Мати Болгария“.
В следващите редове ще маркираме някои
патриотични дестинации
които могат да бъдат посетени през уикенда, за да ни доближат емоционално и духовно до празника.
България е имала 12 столици през многовековната си история. Когато аспаруховите конници пресичат Дунав през 681 г., те обявяват Плиска за главен административен център. Тя е столица на новата държава до 893 г., когато цар Симеон премества своята резиденция във военния гарнизон, основан от хан Омуртаг – Велики Преслав. Той е главен град до падането на България под византийска власт през 971 г.
Цар Самуил мести столицата в Охрид, важен български културен и книжовен център, където са изпратени Климент Охридски и Наум Преславски. Тази функция градът изпълнява в периода 992-1015 г., година след смъртта на неговия наследник Гавраил-Радомир през 1014 г.
Малко хора знаят, че Битоля е последната столица на Първото българско царство. След падането на Охрид под византийска власт през 1015 г. тогавашният български цар Иван Владислав избира града за свой властови център.
На Димитровден през 1185 г. избухва въстанието на Асеневци, което възстановява българската държава, и Велико Търново става столица на Второто българско царство до 1393 г., когато градът е покорен от ордите на султан Баязид I. В старопрестолния град са царували братята Петър, Асен и Калоян, Иван Асен II, Ивайло, Светослав Тертер, Михаил III Шишман, Иван Александър, Иван Шишман.
В най-тъмните години на робството Рилският манастир е център на духовното, културно и книжовно оцеляване и възраждане на българския дух и народност. За негов основател се счита Св. Иван Рилски, който се посвещава на отшелничество през 30-те години на X в. Няколко месеца след успението му, по време на управлението на цар Петър, мощите му са пренесени в Търново и е канонизиран за светец.
След падането на Второто българско царство под османско робство Търновската книжовна школа е опожарена и тя се премества в Рилската обител. От ХІ в. до днес в нея се пазят ценни манускрипти, като глаголическия препис на прочутото „Наставление” на св. Ефрем Сирин, които свидетелстват за непрекъсната книжовна дейност.
Ако искате да се поклоните пред мощите на последния български патриарх Евтимий Търновски, мястото е Бачковският манастир. След тримесечната обсада на Търновград, столицата на Второто българско царство пада. Търновската патриаршия престава да съществува, а духовният водач на българите е заточен в Бачковския манастир, където умира през 1404 г. Гробът на българския светец е открит през 1905 г. в нартекса на голямата манастирската църква пред западната ѝ порта, който е точно под олтара на по-стария храм „Св. архангел Михаил“.
Бачковската обител е основана през 1083 г. от грузинските братя Григорий и Абазий Бакурияни. На границата между България и Византия, манастирът е ту в едната, ту в другата територия. От XIII в. нататък той е част от България под управлението на владетелите Иванко, Калоян, деспот Алексий Слав, Иван Асен II и Константин Тих. Макар и опожарен от османците, духовният и книжовен център оцелява и през XV и XVI в.
Карлово, Калофер, Копривщица и Сопот са символ на българското Възраждане, духовност, на Априлското въстание и на националноосвободително движение. Разположени в полите на Стара планина и Средна гора, те са родно място на революционери като Васил Левски, Христо Ботев, Тодор Каблешков и Георги Бенковски, на бележити поети и писатели – Иван Вазов, Любен Каравелов, Найден Геров и Димчо Дебелянов, на общественици и политици, като Петко Каравелов и Найден Геров, и меценати Евлоги и Христо Георгиеви.
Четирите градчета в подножието на Балкана са архитектурни резервати, които съхраняват духа от епохата на Възраждането. Освен родните къщи на Васил Левски, Христо Ботев, Тодор Каблешков, Иван Вазов и Любен Каравелов, не пропускайте и Музея на просветното дело в едно от първите училища, основано от бащата на Ботев даскал Ботьо Петков.
Всяка епоха ражда народни будители. Само се огледайте и ще ги откриете в лицето на любимия учител, наставника, обичания писател и лидера, от когото се възхищавате и сте готови да следвате.
снимки: PIXABAY
